Мед си... мажа те на филия,

преглъщам те бавно на хапки...

сладък си... разпилявам се, после се събирам...

Загорча ми... от самотата е.

А беше толкова вкусен...

Пясък в очите си

незнайно от коя пустиня долетял,

педантично ми попиваш сълзите

боли ме... не виждам.

Бряг си скалист,  непристъпен.

Катеря те... стръмен си...

трудно ми,  е колената ме болят

уморена съм... давя се в нищото...

няма ме, но защо съм толкова щастлива?

Енергия си... сребриста плазма...,

следваш ме... ту ставаш огромна,

ту малка колкото пламък на свещ...

винаги си с мен, а не мога да те докосна...

Смазващо е...

Длето си, дълбаеш на дълбоко в душата ми.

Боли... временно е само докато изваеш истината.

Подаряваш ми я такава - една съвършена

без забележки... после си тръгваш... завинаги.

Черно бял клавиш си,

докосвам те, не познавам нотите,

натискам клавиша... студен си,

но чувам най-съвършения звук!

Вулкан си... разгневен, изгарящ...

Аз съм скала... от най-твърдите.

Помиташ ме, изпепеляваш ме... няма ме.

Грях си, непорочен заченат с любов,

истина си раздиращо грозна , погубваща,

сълза си солена,  но толкова чиста...

смях си... тъжен, загадъчен смях.

Криво огледало си, оглеждам се в теб.

Виждам се грозна, повяхнала.

Педантично се разнищвам нишка по нишка,

уморена съм и уплашена...

Безплътен си, нереален,

а си ми толкова близък.

Сън си... божествен,  примесен с кошмар...