Тая пуста луна, тая блудница, сластно усмихната,
как ме гледа, проклетата - знае забравени тайни.
Няма как да заспя. Срещу нея ми иде да викна,
да крещя като вълк - диво, гърлено и отчаяно.
Забрави ги, луна. Твърде много води са изтекли.
Вече няма реки, а среднощни и зли тротоари.
Безкомпромисно твърди. Безизходни, сиви пътеки,
по които вървя и студът им нахално ме пари.
И, прощавай, луна, но е нагло така да ме гледаш -
всеки грях съм изкупила двойно (и още ги плащам).
Затова престани. Друга съвест иди да преследваш -
не е честно по моята само нахално да дращиш.