Странен и зловещ гласът
в тъмницата извиква жално.
“Момиче, къде си ти сега,
Кажи ми, моля, дай ми светлина.”
Защо реката все тъй плавно
тече, тече и влива се,
във вените ти – разпорени гладно?
“Момиче скъпо и малко,”
проклетникът отново се нададе,
“Аз знам за твоя зла беда,
че утре ти не ще си вече малко.
Ще бъдеш хвърлена на зверове,
които ден след ден ще те разкъсват.
И очите мраморни ти за векове
ще чупиш от парчета, що се пръсват.”
Зелени зъби се усмихват,
в устата слюнчена на тоз нещастник,
но аз не знам защо така,
той вижда в моята разпъната душа,
че съм човече малко,
което тича без наметка,
че съм разбулена в нощта,
че моята обувка е гумена и без подметка.
Не съм аз хвърлена във пепелта,
защото огньовете са ми събратя,
не съм и счупена на стъкълца,
защото скрежовете в моя дом отсядат.
Тъй дълго ми говори тоя странник,
разпорен, погрознял, прегърбен.
Не ще дочакаме тоз прескъп заник,
защото розите са вечно пъпки.
А капките роса не са дори и водни.
Подай ми захарницата, любими,
да сипя тез солени сълзи
във чашата на твоята победа,
във чашата на нашия съюз.
Ти знаеш по-добре от мене,
ти знаеш премного, драги, мили,
че щом момиче ти говори,
ти трябва да я слушаш и зачиташ.
Че щом тя иска да я слушаш,
ти две очи ще си отвориш,
и розовите пъпки неразтворени
в градината на таз година ще разлистиш.
Той каза ми:
“Остави тез листа,
които розово, сияйно-чисти,
разтварят само свойта грозота,
за този, който безразлично ги разлиства.
Остави и капките роса
да паднат на земята, тежко-крехки,
и да се счупят с тишина,
единствена за лястовиците умрели…”
Но аз затворих тази тежка книга,
почистих и най-малкия прашец,
повдигнах плавните реки на стана
и вземайки парче от плат,
тъках в тъмницата омайна,
докле онзи пак нададе глас.
Млъкни, не виждаш ли, че върша
премного работа дори сега,
когато казваш ми, че съм прекрасно нежна,
дори и с таз прекършена глава!
“Главата ти, момиче малко,
не знае що е то това,
което хората засмяно-жалки,
наричат просто самота.”
Нима ти казваш ми, прескъпи татко,
че аз не знам какво е самота?
“Туй, дъще, аз изричам тук пред тебе,
че ти не знаеш що е самота.”
Но как тогава тъй плачевно
ридае моето сърце?
“Защото, дъще моя, ти усещаш
само плясъка на малкото врабче.”
Тогава тази чаша,
пълна със угрижени сълзи,
и таз премяна, изтъкана
от яростни прехвалени лъжи,
пред теб оставям, тате,
недокосната от мен и теб,
ти знаеш по-добре от твойто чедо
какво да сториш в тъмницата от камък и лед.
“Аз знам, детето ми,
но искам,
да оставя тук на тебе всичко,
защото нищичко на таз земя
не ти е дадено на теб, дете мое едничко!”