Аз повече не бих написал ред,

ако без дъх - последната мечта угасне.

Преди сърцето ми във миг да спре,

не ме жалете, а ми ръкопляскайте! 

Не бих изрекъл гласно дума,

не бих изплакал ни болежка. 

Дори от яд не бих изпсувал. 

Тежи ли? Нека да е тежко! 

Та, аз съм носил чужди кръстове. 

Дописвал съм смълчани чувства, 

на хора, дето им възкръсвах - 

умрелите души в изкуство... 

И крил съм в джоба, до сърцето си - 

онази снимка от гимназията 

на моя пръв любовен трепет, 

тогава сбъднал ми фантазиите, 

наред с ръждивото петаче,

намерил в локва - за късмет,

аз вярвах в пътя си и крачех.

В коя посока ли? Към теб. 

И вперил поглед в неизвестното, 

от пулса - джоба се протри. 

Не кърпя. С нищо не замествам. 

Каквото трябва ще се изболѝ. 

Така живях и продължавам - 

с калта натегнала ми по крилата. 

Дъжда в очите ми е извалял, 

но пръст ми лепне от земята... 

И ако натежи онази ми въздишка, 

след всички сбъднати моменти, 

тогава чак ме съберѝ във книжка. 

След мен - поклон. Сега - аплодисменти! 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

19.08.2024