Пътека

22 янв. 2014 г., 21:57

Поэзия » Философская

852 0 4

Ни поглед, ни дума, ни допир.

Без израз, без чувство, без опит

да спре, да погледне света –

човекът забързано крачи така

през свойта сива житейска пътека.

И само когато неговата пътека

е към края си, тогава човекът

се обръща към съдбата нелека

и ù казва наивно – моля те, нека

да имам още малко на тази планета.

Мечтая да се взирам в очите на ближния.

Ах, иска ми се да потъна в безгрижие,

да усещам радости, щастие, мъка,

да преживявам среща, а след нея разлъка,

да чувам сърцето си как бие –

ах, нека съдбата ме скрие!

Нека мойта съдба да ме скрие за ден или два,

година ми трябва – само това,

да поживея истински и в борба,

да запомня колко красив е света.

Пък после нека така, както решила е мойта съдба,

тихо и кротко да напусна света.

bojenski (Иван Иванов)

2014-10-23T21:38:33+03:00

Допадна ми това поетично разсъждение!
Eia (Росица Танчева)

2014-02-25T13:21:12+02:00

Така е...
Но се учудвам, че момиче на 23 години се е замислило по тези въпроси.
Поздрави!
mimamina (Мина Конарова)

2014-02-24T10:38:34+02:00

Живота е борба с различни житейски пътеки!
Много осъзнато, истинско!
Поздрав!
Sanvali (Санвали)

2014-01-23T18:06:20+02:00

Поздравявам те за прозренията!

Поздрав!