По тесен път вървим с Христа

и с вяра се изкачваме нагоре.

Едни се движат бързо към целта,

а другите със трудности се борят.

Исус показва ни от Свойта милост

и дава сили за да продължим.

Подкрепя ни и пътя осветява,

сами не ни оставя да вървим.

Но погледнете, колко сме различни,

макар да сме едно в Христа,

едните крачат в устрема си безразлични,

без обич и без доброта.

За тях е като надпревара

с Исус да ходят всеки ден.

И неусетно гордостта ги завладява,

забравят думи като „кротък” и „смирен”.

За други пътят не е толкоз важен,

те си почиват и полекичка вървят.

Нали намерили са вярната посока,

защо да бързат, та върха да покорят?!

А трети ходят бавно, не защото

не знаят пътя или няма где да стъпят,

но те загрижено назад поглеждат

към тези, дето зад гърба им пъплят.

И често връщат се, ръка подават

на слабия, която да го вдигне,

защото не се състезават,

а искат всеки до Исус да стигне.

И Словото така ни поучава –

за слабите във вяра да се грижим.

Силният да не се възгордява,

че знае как по-бързо да се движи.

Не е достатъчно да знаеш всичко,

щом братята си в нужда не поглеждаш.

Те пак ще станат, дори да паднат ничком,

но питам: Има ли за теб надежда?!

И мисля си – Исус ни чака горе

не първенец измежду нас да избере.

Той иска да прегърне всички хора,

място до Себе Си да им даде!

„Слабия във вярата приемайте, но не за да се препирате за съмненията му,” Римляни 14:1

„Прочее, ние силните сме длъжни да носим немощите на слабите и да не угаждаме на себе си.” Римляни 15:1