Страшно боли.
Писна ми да чакам.
Колко мои думи
разпиляха се в мрака?
Без смисъл редя свойте мисли,
все така далеч от мен са те.
Тъжно гледам пак празните листи,
само с черни капки, стичащи се по моето лице.
А слънцето навън пак напича
замръзналите от безделие лица,
а аз - една от всички,
гледам пренебрежително света.
И пак навън е тъмно,
а мрачно е в човешките сърца.
Едно от малкото е твойто
весело, усмихнато лице.
Бих те спряла, за да узная
тайната на радостта,
за която тъй дълго мечтая
от дъното на пропастта.
Но знам, някой ден слънцето за мен ще грее,
ще ме гали със лъчите си нежни,
всичко друго просто ще бледнее,
ще взривя с усмивка оковите железни!
Тъй малко останаха хората,
радващи се на малките неща,
но вече аз съм от тях една,
това е моят стимул - радостта.