Рай, но не съвсем

3 июн. 2017 г., 10:24

Поэзия

1115 1 2

Верандата мирише на дърво,

топло и уютно е навън.

Отпуснат в удобното кресло,

отказвам на подканите за сън.

Любувам се на двора, язовира,

на слънцето лъчите как блестят,

пълзят те по водата без да спират,

рисуват златен, неотъпкан път.

Тръгвам мислено по него и вървя,

всяка крачка спомени навява.

Всички до един ще посетя.

С тебе беше цял живот забава.

Успяхме и напук на всички пречки,

останахме един до друг в брака.

За тебе бих преборил вълци, мечки,

но не можах да се преборя с рака.

Креслото ти на нашата веранда,

остана празно да събира прах.

Вечер сребърна пътека от луната,

напомня как ми липсва твоя смях.

Тази къща, на брега на язовира,

ни беше най-голямата мечта.

Сега сам я изживявам и се радвам,

че ти не я живееш сам-сама.

AirDreamer (Серафим Аянски)

2017-06-03T17:59:57+03:00

Благодаря, Давид!
Papalisimo (Давид Иванов)

2017-06-03T16:56:36+03:00

Страхотно стихотворение, толкова мило и нежно, но те боли. Съжалявам приятел.