В напъпил ден на цветноструйно разлистена пролет,
до бълбукащ ручей, видя смъртоносно ранена сърна.
Ти прегърна я нежно, зажаднял за следловния трепет,
напукани устни допря до кристално чистата ù сълза.
И дори не разбра, че в сълзата се беше вградила душата,
взела плахия дъх в аритмичния пулс на ранено сърце.
А твоето докосване откъсна я от клетката на мрака,
животът плъзна се по вените, опря се в слънчево небе.
Сърцето на сърничката превърза със живениче,
пораснало в митичен свят без отровни стрели
и приказка разказа ù за вечна топлина от огънче,
погали тялото, спаси душата и сърцето да тупти.
Над загоряло лято щедро се разля и слънцето,
а розовите изгреви посрещаха си пеещи петли.
Покълна след дъжда надеждата от зрънцето
и под лазурното небе се олюляха дъхави треви.
Във този ден на лявото ти рамото кацна славей,
от звуците на бързея мелодия за тебе преоткри,
не закъсня и вятърът южняк, той с нежен повей
напъпилите, кървавочервени рози със роса покри.
Изправи се до теб сърничката и като в песен
единствено на теб и без остатък своя свят дари,
но в хищната мъгла на листопадно тъжна есен
сред шумата просвириха насочени от теб стрели.
Сега светът сковава мразовита зима,
до леден ручей там сърничката лежи,
лова когато свърши, ти замина,
а плячката остави, да не ти тежи.
Очите си затваря днес сърната,
парченце от душа над тялото кръжи.
Последна мисъл в болката позната
... мъжете просто са... ловци.
© Елисавета Все права защищены