И пак, разбира се, кънти в главата ми желание -
да те прегърна, да обгърна раменете ти със плам.
И восъчно топейки се, изтичайки в омайности -
да слея твоята със мойта длан.
И как копнея за случайността, за срещата.
И как без теб живея, Господи, не знам.
И как изтръгват се криле от плещите?
О, Господи... о, Господи, не знам.
И пак, разбира се, усмихва се надеждичка -
от най-омразния, от оня ъгъл тъмен и презрян.
Със своята невинност простичка, тя грешната -
не иска много - скромен миг във нежност преживян. ...