В осем и нещо градът се пробужда,
трафикът тъпче по прашни завои.
Никой не знае защо сме си чужди,
никой не знае дали ще сме свои.
Само зеленото на светофара
всеки подгонил е нервно. Бибиткат.
В осем и нещо градът се затваря
в своята вечна, за хляба си, битка.
Някой е вирнал главата високо.
Гордост ли, глупост ли – сякаш зараза.
Някой ранява, а бяга от болката,
иска да диша, но въздуха мрази. ...