Нощта е забравен скиталчески дом,
скрила онези бездънни сърца.
Препуска пенлива, безумно кат' кон,
като призрак на някоя мъртва мечта.
Чува се там някъде някакъв стон
от призрак разплакан с две тъжни очи,
поразен, навярно видял е и той
тъй мъртва и бледа любов да лежи.
Той плаче, тъй сякаш има душа
наместо там пропаст в празната гръд.
Бездушна препуска бездушна нощта,
а призраци плачат... дваж пъти изгубили дъх..