дъждът от внимание
не докосва стича се
по хлъзгавия купол на представите
без да срещне нито един ръб
на съмнение
или процеп на вяра
и се губи в мъглата на безразличието
без да проникне
вътре няма кълн
нищо не никне
няма мисли за разплитане
нито желания за навиване на пръста
няма врата за завръщане
само ключалка и в нея
счупен ключ от
забравени учудвания
последен дъх на любопитство
и разтегната пружина на отегчение
дали ме виждат
белите порцеланови очи на куклите
покрай мен
© Надежда Тошкова Все права защищены