понякога се оставям на въображението 

представям си как лежиш до мен

играеш си с косата ми

опитвайки се да отговориш на безкрайните ми въпроси

сгушила съм се в теб и потръпвам

стомахът ми е кълбо от чувства към теб

настръхвам щом прошепнеш нещо

прегръщаш ме силно гледайки към тавана

и се усмихваш много се усмихваш

все едно казваш "как ми се искаше все да е така"

не бой се аз също го искам

готов ли си за един последен въпрос

вероятно най-съществения 

" обичаш ли ме още "

миг преди да кажеш чаканото " обичам те "

връщам се в реалността

давам си сметка че явно не съм с толкова богато въображение 

за сметка на това реалността не прощава

лежа без сили да заплача

с притихнал дъх прегърнала не теб

а липсата ти

все още с кълбо от чувства към теб

както казах

реалността не прощава