Утрото свежо деня приканва

с усмивка слънчева, измамна.
С вледеняваща прегръдка те обвива,

нокти смъртоносно в тялото впива,
как гальовно, нежно дъха  ти спира.

Вибрация, нота в мъглявината,
глас, топлина в тишината,
нетърпение, вълнение, затишие,
пак порой адреналин, примирие.

Фигура в далечината лети,
не с криле, а носена от мечти,
чисти, непорочни, засмени,
но уви, наивно породени,  
с души фалшиви осакатени.

Едната станала е вече две
и ни студът, ни ледът може ги спре.
Носят се те над облаци високо
и чудят се как потънали са толкова дълбоко.

Билети-два - към
кораба на четири колела!
Улици, шосета,
млечни пътища, звезди,
бърза корабът, лети,
а в него цъфтят и прецъфтяват
 две загубени души.

Там са - друг свят, други лица,
поникнали други ледени цветя.
Изникнали други хълмове бели,
избликнали други реки подивели.

Две фигури слени -

към вечността устремени.
Мост, синя светлина,
спомени от новото начало

безсрамно пораждала тя.

Пътечка - тънка, завъртяна
покрай реката тиха, млада
води ги към висшата наслада.
Подведени, изкушени,
сега сте тъй сплотени,
ала утре на различни вселени
ще сте вий разпределени.
 
Дървеса, снегове, скали, дъски,
кръв под порцеланова кожа кипи,
думи, излишни, чужди животи разказват,

но очите са тези, които истината казват.
Виж ги, гледай ги, но отстрани,
не приближавай, да не изгори

пожарът между тях и твоите
любопитни, търсещи очи.
 

Слова, остри, сърце пробождат,

Сълзи горещи тях съпровождат,

красота фалшива, с лекота развалят
планове, вълшебни мигом провалят.

‘Това значи много’ - тишината разкъсва.

И ето ти милувка - страданието прекъсва.

Спокойствие вдъхват негови уста
в нейна невинна, чиста душа.

Сега сте вие двама.

Няма знаци за раздяла,

Но чуйш ли повея в листата -

Шуми, загатва края на мечтата.

О, бедни, глупави  деца -
жертви на ваш'та чистота,

Клетници сте вий, от другите различни,

един за друг създадени, с души платонични.

Защо погубихте всичко онова,

дето ще го търсите вън и у дома,
ала скитници ще сте още сто лета,

защото истината е само една…