Реквием за Старият кораб...

Вълните подпалени

щом вятър размаха –

платната му алени

във залеза бяха...

Съдбата абсурдна

на оцелелите

го стигна не в бурно

море, зад пределите,

където изчезва,

дори и Безкрая

в бездънната бездна...

... А в пристан незнаен...

Влекачи огромни

(пред тях тъй мъничък!)

и даже не помни

как бе се наричал!...

... Кой помни Съдбата

на не потъналите!?...

... Остават имената

на тия от дъното!...

(Дори и „Титаник“

би бил забравен –

не бе ли се блъснал

във айсберг случаен!)

Защо не потъна

той в буря ужасна –

с русалки на дъното

в комфорт би ръждясвал?...

А хората горе

ще помнеха  дълго –

и как се  бе борил,

и славно потънал!...

Мечти с ветровете –

за мъртви моряци

и как бреговете

за тях пазят знаци...

... Къде го завличат!?...

За скрап ли отива?!...

Разпад на Величие!!!...

Каква перспектива!?...

И спомени няма!...

След мощни влекачи –

моряците само

от спомени плачат...

А старите ко́раби

и старите хора

(от не́мощ  мо́же би!) –

не бродят в простора...

... Самотен, случаен

моряк се поклаща–

вживя́л се във тая

съдба предстояща...

Загледан където

в една перспектива –

хоризонт и небето

с морето се сливат...

... А от там и нататък

се Край не догонва!...

И тайно Морякът

сълза́ с жал отронва!...

23.08.2021./Едно време в  Океанът