(из цикъла "Вицове в рими")
В онези позабравени години,
когато бях все още недоучил
студент хуманитарна медицина,
на осми март веднъж така се случи,
че бяхме със колеги в ресторант.
За празника колежките ни бяха
решили да почерпят. Със талант
на истински зевзек, създаващ смях и
конфузни ситуации, известен
сред своите колеги бях тогава.
То не, че и сега съм много свестен,
но в миналото бях „серсем” направо.
Почерпихме се и в един момент
колегата до мен ме провокира:
„Виж, Геле, онзи там плешив клиент,
където сам седи и пие бира!
Ако го шляпнеш яко по кубето,
пет кинта имаш!” Казах си „добре”,
пет левчета си бяха, общо взето,
прилична сума. Станах аз и с „Бре,
здравей бе, Пешо! Ти ли си, човече!?”
ударих го по голата глава.
Човекът възмутен сърдито рече:
„Не съм ти Пешо!” Да, но след това
щом седнах си на масата, отново
колегата започна да ме ръчка;
„Шляпни го пак и всички сме готови
да ти платиме цялата поръчка
плюс десет кинта!” Десет лева, брате,
за бедния студент тогава бяха
богатство малко. Значи по главата
човечеца да шляпна пак избрах и
без да му мисля много, го направих
със думите: „Бе що се правиш, Пешо,
че ме не знаеш!” Рязко се изправи
човекът и нарече ни „келеши”.
А после възмутено се премести
на горния етаж. Добре дотук.
Обаче от компанията ми, вместо
да седнат кротко, сякаш че напук
отново провокираха ме: „Значи
удариш ли го трети път, от нас
печелиш двайсетачка! Няма начин!”
„Кой, аз ли няма начин!? Няма аз
да го ударя! Хич не сте познали!”
И юрнах се нагоре към балкона.
Човекът ме видя, ала едва ли
очакваше отново по плафона
лъщящ открито да го шамаросам.
Но аз го сторих с думите; „Ей, Пешо,
къде си бил! Едва не си изпросих
аз долу боя. Ма пък смешно беше –
един човек два пъти по главата
ударих го, защото ми прилича
на тебе много!” Та това е, брате,
историята - смешна, нелогична –
от тези позабравени години,
когато бяхме влюбени и млади.
За наш късмет щастливо се размина
майтапът ни и никой не пострада.
© Ангел Веселинов Все права защищены