Тихо, леко под завивки дебели
несравними с царските дворци
трепнат плахо две очички бели,
обляти в сутрешни лъчи.
Там, там нейде в тишината
звук беззвучен - ясна глухота
грозно грачеща се впи в душата,
хищната резачка за дърва.
Всеки зъб е тон мажорен,
реже, трака и ръмжи,
впива се в дървото неуморен,
горко на този, дето спи.
Златно Слънце вече се издига,
всеки гледа да е първенец,
времето лети и никога не стига
да довършим ний житейския венец.
Настане вечер, месечина изгрее,
изморени от игра с лъчите,
небето отново песен пее,
нежно приспива очите.
И там тихо, нейде в спокойния мрак,
лъчи се преплитат - събуждат се пак
и грозно грачещ се впива в душата
първият звук на резачка зъбата.
© Петър Николов Все права защищены