В една прекрасна утрин,

след първата роса,

роза там разцъфна

далече от света.

И розовият храст

се грижеше за нея,

за своето дете –

той беше дом, постеля.

Не мина много време

и вятърът донесе

странен шепот

незнайно откъде:

„О, розо благородна,

ти си тъй прекрасна.

Ние двама със тебе,

тъй много си приличаме,

и двамата си имаме

шипчета бодливи.“

Цветчето се озърна,

“Кой ли я зовеше ?”

Веднага го съзря -

трънът от тревата.

Помаха му с листенце

и прати му целувка.

“Какво ти благородство,

приятелче любимо.

Та аз съм дива роза,

расла сред полето,

крехка и свенлива,

и си имам само

няколко листа.

Иди във кралските градини.

Там цъфтят на воля

моите сестри.

Те са съвършенни,

пищни, ароматни и красиви.

Червени, бели, жълти,

пурпур, кадифе.

В тях ще видиш роза,

с благородно потекло.

Царици сред цветята.

Там ще бъде празник

за твоите очи.

Чудни аромати

ще изпълнят твоята душа.

А трънът и отвърна:

“Прости ми мило цвете,

но не тегли ме натам сърцето.

Тук съм аз роден

и расъл тук на воля,

също като теб,

сред сините простори.

Ще бъда твоя рицар.”

И тъй от древни времена,

съвсем неясна си остава истината,

защо всяка роза си има бодли.