*

Отидох в селото на тате.

Живеят хора там богати

с труда си, с орната земя!

Преди към вкъщи път да хвана,

поспрях за малко на мегдана –

държах в ръцете си цветя!

Пред паметника се изправих,

предците свои не забравих –

наследник съм на славен род!

А сякаш тръпнеше земята

под мен... Безмълвен, имената

четях в задъхан слог!

В миг погледът ми спря на име.

И някой ми прошепна: "Сине!" –

прадядо ми Михал.

До него бе сестра му Руска –

живели някога през турско...

Стоях изтръпнал цял!

                   *  *

Когато бях дете, разказа

ми баба... Спомена го пазя –

били шестдесетте

на деветнайсти век – епичен

и героичен, и трагичен

за нашето селце!

Михал бил буен, непокорен,

със силен балканджийски корен,

той момък деен бил!

А негов пръв, любим учител,

апостол свят и вдъхновител,

бил Дяконът Васил!

Заклел се в кръста и камата

Михал, сам вярвал в свободата,

за бунта бил готов –

велико всенародно дело,

в което с плам се включил смело

след избора суров!

Докато с младите общувал,

бунтовни думи им хортувал,

създали комитет –

и всеки, влюбен в свободата,

без страх залагал си главата,

в заверата приет!

                  * * *

И ето, минали години

без този пламък да изстине!

Било е през април.

В Клисура пушки загърмели!

С Бенковски чети полетели!

Туй знак съдбовен бил!

Във Панагюрище байрака

ушила Райна – без да чака

и Руска вдянала конец,

извезала на ползу рода

байрак със "Смърт или свобода!",

с великденски венец!...

След бунта – дим, пожари, кърви...

А после – Страшното!... И първи

заклани на кютюк...

премазани в ярема страшен...

убити в боя ръкопашен

с жесток башибозук!...

И в село влезли орди бесни!

Отвред отвърнали им с песни

и с огън от дула!

Така се мре за свободата,

когато тя тупти в сърцата,

запалвайки кръвта!

Тук всеки дом се защитавал,

а над селото се развявал

въстанически стяг!

Но много турци се притекли!...

И Руска със Михал съсекли

пред родния им праг!

Лют, безпощаден бил тиранът –

от стонове ечал Балканът!

О, много храбреци

загубва селото тогава –

заслужили и вечна слава,

и нашите венци!

                    *

Историята тъй се помни

дори без книги многотомни –

с обагрен в кръв иконостас!

Как поробител отомански

глави е сякъл тук душмански,

"присъствайки" у нас!

Било е петстотин години...

Такава рана как ще мине?!

Зараства бавно... час по час!...

Ти днес свободна си, Родино –

над теб небето пак е синьо!

А Трети март – най-скъп за нас!