С приведена глава

Човек след човека редят се в строй,

а гневът ги разнищва.

Не дрънкат стотинки,

шумолят само банкноти.

Тръпнат пръстите

и сълзите ги няма в очите.

          Защо?

Не бе от гордост, не бе от глупост.

         Не и от злоба.

Каква ли прокоба в душите  е спряла?

Покрити в мода и кич.

Издумват сърдитата реч.

И отново ги няма.

А ти се обръщаш назад

и напред обругаван без ред.

Не знаеш и кой си, не си и познат.

Не си и мечтал да бъдеш богат.

И в нощите премяташ деня потънал в яд.

В отвъдното дириш своя брат.

Радостта е спряла нейде в мъглата.

Вярата погазена като тревата.

Слънцето грее, но рядко песен се пее.

Реди се човекът и бърка в джоба.

Парите захвърля със злоба.

Уж бирника отдавна го няма.

Ох, да бе джоба бездънна яма.

Реди се човекът, но строя обърка

И всичко е ясно. Вулкана от болка

изригва, в душата е тясно.

Кого да осъдя и мъката как да прогоня,

която гризе ме дълбоко.

Ще си отида неразбрана. Жестоко!

Мисля дори едно да ми остане

в утрото на колене да застана,

пред мъката на всики по света,

тихо приведена глава ще сведа.