Вървя сред житните поля

с ведра усмивка на лицето.

Неземно щастлива е моята душа,

с любов изпълнено ми е сърцето.

Слънцето огрява моята пътека,

небето синьо е за мен.

Гласът на славея отеква,

попадам в неговия плен.

Но черен облак се задава,

на свтелий небосклон,

и птичката престава

да пее.Литва от своя клон.

Гръм се чува, дъжд се лее,

но кръв залива житните поля.

Ято гарги започва да се рее,

да сипе болка и тъга.

И черно става пак небето,

червени стават житните поля.

И студ сковава пак сърцето,

тъга усеща моята душа.

Крещя, но звуци не излизат,

чувам само грачене зловещо.

Замлъквам, но гаргите не спират.

Всичко е така ужасно и зловещо...