Сама съм пак и плаче в мен душата.
Ах, как тежи ми тази самота.
Сред мисли, път проправя си сълзата.
От спомени, боли ме, все така.

Не трябваше, но ето, че се влюбих.
Поредната в животът ми лъжа.
Къде съм аз? Аз себе си изгубих.
Нима сега съм същата жена?

Какво спечелих? Всичко ли заложих?
Наивно с чувствата играех на хазарт.
На масата душата своя сложих.
Без колебание хвърлих своя зар.

Виновни ли? О не, не са виновни.
Те гледаха играта отстрани.
Не Те мълвяха думите любовни.
Сама аз казвах на мъжете - "Остани".

И те стояха, като марионетки,
придърпани от мойта красота
и аз държах ги, без да правя сметка,
че себе си така ще нараня.

Привиквах с всеки, после тихо страдах,
затварях се във свойта самота
и с всеки следващ мазохистка ставах,
не исках просто пак да съм сама.

Сега какво съм? Крепост разрушена.
Сред руини предал се кардинал.
От толкоз битки, вече уморена.
Била съм шут, а мислех, че съм крал.

Сама съм пак, но вече изтощих се.
Предаде се и бедното сърце.
На таз лъжа, до болка насладило се,
сега То иска просто да умре.