Вървях си аз по път неравен,
видях червена роза, хвърлена в прахта!
Учудих се защо ли такава красота е оставена така!?!
Наведох се и още щом докоснах нежното стъбло,
усетих капещата кръв, бодлите нараняваха жестоко моята плът.
Изпуснах я и розата остана пак сама, в прахта, изцапана с кръвта!
И в този миг на тишина за пръв път разбрах какво значи самота.