Внезапно помъдряла самота
под пръстите ми стенеща извира,
когато се завръща есента
и мислите ми своя път намират.
Събличам думите: защо ми е плътта,
когато няма кой да ме прегърне?
Ще чакам, с подранилите ята
най- истинското само да се върне.
Смирявам всеки зов от суета,
заравям обичта си - житно зрънце,
което да сънува пролетта
и да покълне с ласката на слънцето.