Късно вечер сам лежа в леглото,

тъжен и самотен, прегърнал мечето,

което ти ми подари, спомняш си, нали?

Онзи ден, в който дъждът не спря да вали...

Това не беше роса, просто цветята плачеха.

Увехнали рози, навели глава, децата се влачеха,

облаците затъмниха небето, започна ураган,

сърцето се сви на кълбо, аз бях сам.

Слънчеви лъчи пронизаха тъмнината.

Пак споменът за красотата на гората

стопли студения ден, сгря душата в мен.

Не мислех повече, че съм ранен, нито един ден.

Отново се роди нежният блян – на плажа, заедно.

И в миг се събуждам до теб, дете бедно.

Не може ли да не си задавам този въпрос – дали е редно?

Важното е едно – всичко да е нежно.

Метежно, всичко около мен плува.

За любов сърцето жадува, а душата се бунтува.

Със стичащи се по бузите сълзи то ревнува,

а неговият господар с чаша пълна пирува.

Червена течност, сладка и гъста в кристална чаша -

образ на любовта и несгодата наша.

Отпивам последна глътка и затварям очи.

Оставям душата си да се рее сред облаци от мечти...