Дори и чайките забравят да крещят,
прелитайки край старата скала.
Към нея вече само спомени летят,
със натежали от тъга крила.
Те виждат пак венец от полските цветя,
морето с укротените вълни,
и... същата скала, където беше ТЯ.
Любов, поне на сън, ме прегърни…
Макар и бавно, но скалата се руши.
Единствено остава само любовта,
че тя възкръсва във нетленните души
и преминава с тях във вечността.