Върба самотница. Под нея бряг изронен.
Стои прекършена над мъртвата вода,
линее бавно и изсъхва, сякаш спомен,
изстрадан спомен след неистова тъга.
Не иска пролети, ни сокове предишни.
От раните ще бликнат пак сълзи.
Последните си клонки - живи мисли,
в реката на забравата топи.
И чувства как немилостта на ветровете
ще свие в шепи последния ù дъх,
за да се прероди отново - в цвете,
на някой див и непокварен връх. ...