Денят все още съществува,
но той към залеза пътува.
Сърцето бави своя пулс
и губи мъжкия импулс.
След залеза, нощта превзема
денят поред, като екзема.
Изгрява нощната луна
и се превръща във жена.
И пътят ми до тука спира-
земя в небето се допира.
Под него кърши тя снага
и пие нощната сълза.
А аз останал сам- самичък
и плах във стаята- едничък,
изпадам във душевен страх,
че се превръщам аз във прах.
Сбогувам се със мойта стая
и със красивата луна.
Но горе пак ще си мечтая
за най- неземната жена!
© Никола Апостолов Все права защищены