СЕИЗМИЧЕН ДОМ
От брега на сърцето си камъче хвърлям. Отново.
В сеизмичния кръг плува чувството с цвят на олово.
Неизказани думи зазиждат тунела на мрака
и оставам без слънце, без право да вярвам и чакам.
Прекатурена сянка на скритата хлипаща болка
доверчиво отронва дъха си. Непитаща колко.
По пътека от сълзи животът играе на жмичка.
Затова ли до твоето рамо аз пак съм самичка?
И разнищени спомени в чужди посоки се втурват.
Звездоброецът качва небето. А другият - урва.
От брега на сърцето ти всичко изглежда различно. ...