Живее в мене семчица бодлива.
Усещам я как бавничко покълва.
Мъгливите ѝ ласки ме обвиват.
Или пък шепнат тайнства като влъхва.
Понякога кълничето изчезва.
По-често зимата, по-рядко лете.
Щом върне се, припява дрезгаво
разюздания марш на ветровете.
И с Реквием на Моцарт ме събаря:
– Ти помниш ли, човече, че си грешен!
Докато има прошка, имай вяра.
Светът съшиван е по нечовешки.
Навярно с великанска щедрост –
в едно далечно непознато време.
Прецизно точен и от райски кедър
издялан е съсъдът на сърцето.
За тайните, които дълго носи
в недосънуваните си простори,
наяве случва се ошмулен просяк
надълго и широко да говори.
Ако загубиш непотребен кътник –
ще се намери някой да го вземе.
И ненадейно ще застигнеш пътник,
понесъл на гърба си чуждо бреме
Такъв е този свят – като шушулка,
която къта семенца безценни.
И в тебе щом внезапно се пропука –
засей една омайваща вселена.
© Валентина Йотова Все права защищены