Сенокос е. Ухае на зелени треви.
Аз потъвам в омая, а пък тях ги боли.
Съска гневно косата, реже тънки стъбла
и затръшва вратата към живот, светлина.
Едни падат на хълбок, други в пръст - по очи,
ала все тихомълком молят Бог, да прости.
Аз вървя по тревата с малки боси пети
и погалил ме вятър, във къдрица се скри.
Ех, дете съм! Не зная... Вдишвам с пълни гърди
и от мене безкрайна, нежна радост струи.
После, сякаш пораснах, но и тъй не разбрах,
как съдбата безгласно беше вплела ме с тях. ...