Щастлив край
Градът заспал е вече,
улиците са така красиво пусти,
само нечий глас отвъден тъне в тишината
и пак мъглата стиснала града е здраво
в своята прегръдка силна,
впила нокти в тъмните му силуети.
А тя.... над гроба му пресен ридае,
с побелели от мъка коси,
с букет черни рози в ръце,
пропити с кръв на любим.
Сама своите сълзи горчиви пак пие -
отрова да бяха, сладки биха били...
Мъжа си обичан
от брачното ложе изпраща.
В копнежа по него, майката
свойте деца забравя,
с нежност тях за миг си спомня,
обръща се... имената им върху
надгробните плочи прочита със вик...
Две безжизнени празни очи
към ковчега отворен поглеждат
... съдбата е ясна...
На мъжа и жената е писано заедно да умрат.
Градът събужда се вече,
улиците от живот кипят,
мъглата своята силна прегръдка отпуска...
...
Само гробарят ядосан отново беснее...
... две тела вместо едно ще заравя.
© Юлиана Кехайова Все права защищены
Сори!