Ще ми простиш ли някой ден, задето те пуснах да си идеш тихо с вятъра, а след теб остана нямо даже ехото и щастливото ми днес превърна се в "Някога"?
Ще ми простиш ли за това, че често пъти се проклинах след опити да те забравя? Усмихвах се, а сърцето, окъпано във сълзи, за теб болеше, като стара рана.
Ще ми простиш ли? Зов съм аз, безвремие, а душата ми е миг, изгубен в болка. Не вярвам, че лекувало е времето. Все още те обичам! Още колко...
Прекрасно стихотворение е изваяла душата ти, Сияна! Докосват думите ти с неподправена искреност, с болезнена истинност! Красиво си пресъздала емоцията! Поздрави!
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.