В измисленото щастие на своите мечти,
в изречените тежки лъжи,
в хаоса от мисли и желания
изгубих себе си в онези
заклеймени нощни терзания.

В безредието на минали спомени,
търсех мъничко топлина,
търсех малко останала надежда,
но намирах само студа на
изречената безмилостна, черна лъжа...

Изгубих себе си във теб,
потапях се в огледални мечти,
търсех светлината в мрака,
исках с нея да залепя
счупените части на душата...

Лутах се без мисъл,
лутах се сред пустота,
приемах обичта на егоисти,
отхвърлях без жал всяка нова мечта...

Обичаха ме егоисти,
крадяха от душата.
С похотливи, грозни мисли
ограбваха сърцето и ме
захвърляха в средата на тъмата...

И неусетно, заслепена от
грешната им обич,
захвърлих себе си,
отрекох любовта,
реших, че най-добре
ще е да съм сама...

Не искам обич такава!
Не искам обичта им презряна!
Не искам грешната им страст,
не искам егоизмът в любота ми
да има власт!

                ***

Самотата мечтите руши,
но и възражда ги със сила нова.
Самотата душите крепи,
давайки им своята самотна упора.

И чрез самотата бих могла
да зашия ранената си душа...
И в самотата да преоткрия отново
онази моя неугасваща, светла искра!