Нямаме нищичко, всичко е чуждо. Все по-чуждо изглежда.
Ще полегнем безмълвно под сресани с божия гребен треви.
Имаме само едничка надеждица. Наша е само тази надежда
под очите безбройносъсзвездни на дълбоката нощ и всемир.
Беше приказка шепнеща - жива приказка в мрака. Моят маяк.
Сред горите на феи. Сред горите на феи безкрайношептящи.
И попила финеса на утринен лъч бледорозов под сив похлупак.
Сърчице затуптяло под студените рими с пулс невинно ехтящ.
Но промъкна се сянка. Сянка странновраждебна. Сви тя гнездо.
Там, в душите ни сви. И оловноситният дъжд оттогава ръми.
Сплетохме мисли тревожни. Сплетохме мисли тревожни в кълбо.
И от нещо невидимо, нещо съдбовно, изпълзяха безбройни змии...