Щом душата мълчи над поредната страница,
без с очи да чете, без с ръка да напише,
припомни ми летата, които нахранихме
с уморените сенки на звездни излишества.
Зная, никой живот не засяда в окото .
Не ръждясва, когато го милнат сълзите.
И расте като зрънце най-високата нота
да извади за светло песента на щурците.
Ще я чуеш, нали и когато пропаднем
в най-дълбоката бездна на студа и мъглите,
някой болен фенер ще потрепва повярвал,
че си ехото в мен и разчувстван ще кихне!