Ето ме сама,

обляна в тъга...

Ти си тръгна в нощта,

остави ме сама...

Любовта си тръгна заедно с теб

и ме остави да скърбя...

Плача и с всяка паднала сълза

виждам облика ти в нощта...

Виждам как с всяка твоя дума,

с всяко твое "Обичам те"...

Ти забиваш стрела в сърцето ми

и когато ме напусна, тези стрели

се изтръгнаха от сърцето ми...

И то заплака с кървави сълзи...

И ето, аз седя на ръба...

Ще затворя очи...

и ще скоча, за да спре да боли...

Вече съм сама,

няма я любовта...

Ти, който се кълнеше,

че ме обичаш,

ме остави сама да се боря със страха.

Дали ще го преборя или не?

Дали ще ме убие или вече не?

Тих шум в нощта...

Аз стоя на ръба,

вятърът ме гали, но не може да убие страха.

Душата ми умира,

бавно любовта ни си отива...

Любовта е слаба,

тя ме натъжава...

Вятърът продължава да вее,

сълзата пада в тъмнината...

Обръщам се да видя любовта,

но теб те няма...

Ще намеря ли любовта?

Ще се върнеш ли при мен

и черната ми страна?!

Ще успея ли да те върна,

да ти дам отново любовта?

Затварям очи и виждам лика ти...

Но продължавам да се чудя да скоча или не?

Тъмнината ще успокои моето сърце...

Трябва да скоча,

не искам отново да скърбя...

Преодолявам страха...

... искаш да ме върнеш,

но аз тръгвам...

... искаш да ме спреш,

но аз вече скочих...

... и сега летя

в страната без нишки от тъга...