От векове се скитам
из пустинята.
В очите ми изтече
много пясък.
Косите ми изпръхваха
от дюните
и губеха от черния си
блясък.
Над мен гореше слънцето
немигащо
и вятърът лицето ми
изръфа.
Под стъпките ми
прах се вдигаше
и кактусът в ръцете ми
не цъфна.
О, виждах аз миражи всякакви –
оазиси с кипариси и плажове,
задъхана вървях нататък –
намирах само пуст,
безкраен пясък, даже
в стиха ти, мисля, зърнах
за миг земя далечна,
обетована,
но страх ме е до смърт
да се обърна –
вода ли са очите ти
или отрова?
22.12.2000
© Мария Димитрова Все права защищены