Вървиш, а не знаеш къде си тръгнал,
път, в който край няма да видиш,
надеждата от душата не изтръгнал,
изхода си ти не ще намериш.
Всичко след себе си празно оставяш,
дъждът заличава следите,
но тихичко в душата спомени навяваш,
че някога преминало едно момче,
през моята съдба за малко
и пленило завинаги това сърце!
А сега отново си сам - колко жалко!
Когато не знаеш какво искаш,
и в таз мъгла отново се губиш,
дори и луната красива потискаш.
ти си скитник и такъв ще си останеш,
кой ли ме наказа точно в тебе да се влюбя?
Когато от този кръстопът ти отново заминеш,
не подозираш дори как боли, че те губя.
по тези нови пътища, по които ще тръгнеш,
не ще намериш онова, което търсиш.
Как ще го намериш, щом не знаеш какво е?
Не се ли замисляш
и не се ли боиш,
че толкова сърца ранени остави,
и може би някъде там и твоето рани се,
може би отдавна намерил си всичко.
Но от заблуда изгубил си го?
© Красимира Гущерова Все права защищены