Скитник

12 окт. 2019 г., 00:18

Поэзия

763 1 3

Спал си под моста, било ти е студено.

А аз тука ти плетях вълнен шал.

Ял си корички, натопени в локвата.

А аз тука ти задушавах джолан.

Скитал си от град на град, бос и уморен.

А аз седях и те чаках да дойдеш при мен.

Търсил си пътека из гори, поля и долини.

А аз гледах през прозореца и чаках, чаках...

Сварих ти липов чай. Навън е студ и мъгла.

Бродирам гоблен, за да не поглеждам есента.

Часовникът тиктака, чувам как капят листата.

Чувам как стъпваш в калта, как идваш насам...

А ти си седял под едно дърво в ледения дъжд.

Очите ти търсели някакъв далечен хоризонт.

Прегърнал колене, ти си зъзнел и си чакал знак,

Че съдбата няма да те остави да замръзнеш там.

Намерили са те овчари на сутринта.

Кучетата лаели и виели на умряло.

Скитник някакъв, умрял през нощта.

Към мен ли идваше? Защо закъсня?

А аз те чаках цял живот, без да знам,

Че съществуваш някъде на тоя свят.

Колко малко ти остана, за да стигнеш

до моя праг? И да отнемеш самотата ми.

nevestulka (Ваня Накова)

2019-10-21T19:05:57+03:00

Много благодаря за положителните оценки!
Петър1 (Петър Димитров)

2019-10-21T02:48:58+03:00

Колко е хубаво и истинско!
Mitvans (Иванъ Митовъ)

2019-10-12T20:08:50+03:00

Колко малко е нужно на човек за да бъде щастлив. Една друга човешка душа, която да пристигне от незнаен край и да сподели неговата самота. Замислящ стих...