Горичка, трева и щурчова песен.
Въздишка, спомен за бабино сладко.
То ми шепти за небосвода чудесен,
а портата клюмнала ме гледа потайно.
Стъпвам отново по пътеката тясна.
Виждам, стъпките бабини още стоят.
Към крушата гледам и тя ли угасва,
плодовете да вкуся или ще горчат?
Бастунчето бабино гордо изгърбено,
дружка и бе, нали ме нямаше мен.
Може ли сладко, дори и изпросено?
Заради теб дойдох, макар и за ден.
Крача тихо към беседката малка,
спомени в мен се раждат и губят.
Към тебе пътувах, защо не изчака,
двама да хапнем сладко от круши.
© Мирослав Георгиев Все права защищены
Хубав стих, с аромат на бабиното сладко! Поздравявам те!