Вятърът, със глас на оплаквачка,
стенеше пред моята врата.
С жален плач ме сграбчи за сърцето,
c тъжен стон прониза ми гръдта.
Мъка заклокочи из душата,
стискана година вече там.
Мислите ми ровеха в главата,
споменът изплува сякаш сам.
Бях ти обещала да не плача,
щом се срещнах с тебе във съня,
но на този ден, когато те изгубих,
ти прости на свойта дъщеря.
Другите сълзи ще ги преглътна.
Хайде, усмихни ми се сега!
Нищо, че си само хубав спомен,
днес ще нося твойта светлина!
Липсваш ми, татко!
Евгения
© Евгения Георгиева Все права защищены