Облак захапа зората
и в сянка изтри синевата.
Стрелна гръм гърлено. Кратък.
Повлече опашка. Нататък...
Сви на кълбо самотата –
пес верен. Скимти... Пред вратата.
Тихо из къщата лази.
Огнище – наплакано... Пази...
Казват, по-малко боляло,
децата им щом са. Наблизо.
Дрешка от пек избеляла...
Съблича щастливата риза,
а с нея и мъжката сила.
Приспива ги чак до зарана –
сън мъката в спомен да мие –
да може и утре... да стане...
© Калина Стоянова Все права защищены
Поздрави,Калина!