След време утихват звездите безпътни,
с очи не пробождаме сиво небе,
и пламъче, сторило диря в душите ни,
нaпомня, че трудно се диша без теб...
Макар и объркани нявга от вятъра,
в безкрая примамлив съзирали брод,
сърцата се търсят в миг отчаяние,
събудили с устни поредно добро.
И някак забравил, не схващаш добре,
че щастие туй е твърде голямо
да имаш до себе си в този момент
ранимото, женствено, твоето рамо. ...