С потоци от пороци потъвам в град словесен.
Надеждата на ръба на сянката виси обесена.
Разлагащо се тяло сложено на пиедестал,
а с годините духът остава все така бял.
Сега под небето окачен, цветен ореол,
а светът на човека от няма пушка, по-гол.
Портите на землището черно, вече са отворени.
Сам съм скитник в тъмнината с клепачите затворени.
Но не искам аз злодея, изкован от мрак.
Душевен звяр, отровен, раздран от гняв.
Мечтая аз с нетленната любов да възкръсна цветето загинало.
И да литна с порив нов, съвсем сляп за тъмното си минало. ...