И ето - днес отново те видях,
твоята усмивка ме зарадва.
В прегръдките ти топли пак се скрих,
сляха се наш’те силуети два.
Гледаше ме тъй любящо влюбен,
а аз стопих се като късен сняг.
Пожелах си мигът да не свършва
или пък да го изживеем пак.
И ето – нямат равни твоите целувки,
меките ти устни, нежната ти кожа.
За този миг единствен съм готова
дори живота си на карта да заложа.
Но е време вече да си тръгвам,
а тъй студено-мрачно е във къщи.
Влизам в тихата си стая и прегръщам
пак същите мъгли, едни и същи.
© Стефка Георгиева Все права защищены