И смазах се пак,

в черната дупка пропаднах отново.

Потънах във мрак

и май ще трябва да катеря отново.

Предполагах, че последния път се справих успешно,

плаках, ставах, лазих напред.

Заключвах в себе си, преглъщах по нещо,

докато не стана всичко наред.

И все си мислех, че с всичко това се приключи,

дупки, бездни и тем подобни неща.

Но май се намери кой да отключи

всичко, натъпкано в мойта душа.

Викам, крещя, плачът ме раздира,

лутам се в ня'къв проклет лабиринт.

Никой не чува, нито разбира,

че раните нямат нужда само от бинт.