Ще ме посмееш ли със цялата ми грубост,
която като стигма ме ранява.
Отдаденост, разпъната на струни,
и нещо като обич, но от рани.
И аз ще те обичам постмодерно.
Затичана по острото на думите.
Единствен миг, кичозен като нежност,
и две ръце, протегнати към скулите...
Ще се препълним ли?! Наричай ме изгнание
и само на Великдени възкръсвай.
Ще ме посмееш ли?! За кратко, до признание
или самотност ще посяваш и покълваш.
© Евгения Илиева Все права защищены