Казват, Смъртта била ново начало,

защото Бог е приятел с Дявола.

Не враждуват двамата, ала хора разделят

и душата човешка помежду си поделят.

Тъй превръща се Бог в наш изкусител,

а откриваме в Дявола верен спасител.

Ерик заради клетви изгубил душа

и орис получил най-странната на света -

безсмъртен живот по морета да скита,

а кораба негов вълни да премитат.

Анатема или не –

няма смисъл да спорим,

на негово място

и аз бих го сторил.

Принцът стои все така тъжен,

малък на ръст, ала с голяма душа.

Бе видял розата стъпкана,

а по листата ù сълзи от роса.

Останали без своето сърце,

дърветата умират прави,

без да знаят, че от векове

смъртта им е ново начало.

Вятър разхожда мръсни бутилки

под слепи прозорци с мръсни стъкла.

Отдавна зад тях не се чува: - Мила,

обичам те! При мен ти ела.

Страстно танго сред ухание на жена,

без да вижда, Пачино танцува.

Нощем, със спомените за Нея,

в света някъде някой будува.

Денонощия сини пълзят мълчаливи,

думите бягат, а разумът си отива.

Напразно аз търся забрава

и искам спомен да заличавам.

Мълчаливо, думите пораждат

сред нас крещяща тишина.

Ранената птица, без вик и стон,

нас пита за сторената злина.

Смъртта е само ново начало,

защото Бог бил приятел с Дявола.

Боят се от нея, ала няма причина,

и среща с нея отбягват мнозина.

Казват, че гробът бил e студен.

Защо? Земята е майчински топла,

тя създава живота свещен,

олтар е за надежда и вопли.

Ражда от звуци Смъртта тишина

и превръща в мрак светлина.

Дъгата променя в огнена клада –

понякога и това е награда.

Нощ прегърна нежно деня,

родиха се забързани сенки,

в градинката улично псе

се взираше в лунните бемки.

Смъртта била е ново начало...